Август 10, 2006
Flash the F*** Back
От известно време насам брат ми е предприел акция по прочистване на квартирата си в София от мое изостанало и забравено имущество. Така преди няколко дни ми сервира две найлонови торби с мои касетки от края на миналия век, когато обикалях София с мрачна физиономия и уокмен и преживявах много депресантски сблъсъка на тийнеджърската ми наивност с риалитито на българската столица. Отвътре изпопадаха записвани и презаписвани неща със сантиментална стойност, повечето записвани от радиопредавания, които и каквито вече няма /помните ли "No Name"?!/, първата ми касетка закупена от "Vision"-a в пресечката на "Мария Луиза" /има ли го още?/ в края на 1998 година - "Chiastic Slide", която определи толкова много от последващия ми музикален вкус... Изобщо мисля да направя отделен пост с класация на най-емоционално свързаните с мен архивни касетки, колкото и да рискувам да се изложа с това че през 1996г. съм игнорирал електронната сцена например :)
Както и да е, измежду покритите с прах и спомени касетки изпадна нещо, което посрещнах с бурен смях, затова споделям с вас, с призив да си признаете и вие - "Аз се казвам ... и през 1994г. си купих албума на Гумени Глави!".
Август 04, 2006
Визии от Кърджали
Да не бъда погрешно разбран - Кърджали е един приятен град. Около него се извисяват гладките хълмове на Източните Родопи, а в него протичат особени социални процеси, за които не ми се говори тук.
Първото впечатление на случайно попадналият посетител с патологичен интерес към градските надписи, е ярката почит, на която се радва думата "Център" в Кърджали. Освен "Езиков център", "Бизнес център", "Копирен център", тук има следните други централни явления:
Футболната гордост на Кърджали се нарича ФК "Арда", отборът се радва на изключителна международна популярност, дотам щото самата Анджелина Джоли е пожелала да присъства редом до снимката на гордия тим на календара за 2005 година, и до колкото знам е платила седмоцифрена сума, за да се сбъдне детската й мечта. Поради огромната си стойност този календар е отпечатан в един единствен екземпляр и може да бъде видян в сградата на Общината - в стаята с касите за плащане на местни данъци и такси. Рискувайки живота си, авторът успя да се прокрадне и заснеме този експонат:
Иначе родопското е навсякъде около теб - в одеалата, развяващи се на стада по улиците, в адвокатите, дори в изоставените каси и дисциплиниращи табели, от времето на презрелия соц.
Качеството на снимките е продиктувано от пословичната разсеяност на автора, забравил фотоапарата си във Варна, и технологичния прогрес в пиксел и третината на нокиа 6230i.
ЦВЪК's NOT DEAD!
...просто бе принесен в жертва на кариерата на автора си и поради това затрупан под няколко тона папки и прашни вековни дела. След кратка и целенасочена археологическа експедиция обаче, "Цвък!" бе открит в пластовете някъде между юра и креда, почистен от футболните наслагвания, оказали се критични в исторически план, и отново въоръжен с острото перо и книжния щит.
Причината за ексхумацията на тленните останки на този блог са няколко шеметни дни на автора му, в които последният начисли нови близо 2 000 километра на гърба на вярното си /с някои изключения/ другарче Дори - за тези от вас, изгубили нишката покрай Мондиал 2006 - Дори е малкото синьо Сеатче ИбиСа, с което съм в почти интимни отношения.
Но да придвижим с пуфтене фабулата на събитията, които като че ли започнаха с революционно бягство от работното място в един жежък петъчен ден. Посока Трявна, а малко преди Велико Търново всички телефони в колата бяха изключени от притежателите им, с цел финтиране на онзи особено нагъл тип навлеци, които в петък се сещат че са изпаднали в ужасни премеждия, които чакат виртуозно разрешаване, и искат резултат най-късно в понеделник.
Както е известно, на такива граждани им казваме чао, или българския му еквивалент, който поради своята нецензурност няма да публикуваме тук, и запрашваме по тесния криволичещ път между Дряново и Трявна, който макар и кратък, е пълен с изненади като тази:
Трявна ни посреща със зеленина и слънчево настроение, както би казал нашият много любим водещ на Атлас по К1. Настанихме се в хотел "Панорама", който както подсказва името му, предлага спираща дъха гледка към покривите на Трявна и околните височини, тъкмо навреме за да видим, как над въпросните покриви се струпват с радостно пръхтене застрашителни облаци, колкото огромни, толкова и сиви. Само 10 минути по-късно пейзажът се изпълни с тътен и гърмежи и въпрос на време беше да заплющят и светкавиците. Появяването им на сцената бе като по холивудски сценарий - първо облаците скриха от очите ни тревненските покриви /а скоро след това и най-близките дървета потънаха в мъглата/, след което първата доза електричество попари сетивата ни и ни накара да се укрием навътре в хотелската стая. Дъждът естествено си запердаши както си му е реда, но ролята му бе само поддържаща - светлинното шоу продължи около 3 часа без да спре, под акомпанимента на суб-басите на нестихващи гръмотрясвици. Токът в хотела, разбира се, спря.
Огладнели от статичното електричество, опитахме да нападнем ресторанта, но рецепционистката ни въздържа от подобна необмислена постъпка с думите: "Не е много удобно да ходите там, понеже в момента се хранят спортистите...", които онагледи с крива физиономия. Тук е мястото да посочим, че Дори бе паркирана пред хотела, свряна между няколко немски автомобила с черен цвят и тъмни стъкла и два буса, а из хотела подозрително се шматкаха младежи и младежки в спортни екипи и празни погледи. Макар в този момент да ни идваше да подложим рецепционистката на няколко бързи шамара, по-късно вечерта щяхме мислено да й благодарим... Но за това след малко.
Трявна ни предложи след-дъждовния си хлад, уютни ресторантчета и много приятни хора. О да, сред хората имаше и няколко изненади. Първата от тях се появи като deus et machina със скърцане на спирачки и заковаване на 2-3 сребристи тип "СА 9999 .." автомобила на площада пред часовниковата кула. От един от тях се изтърколи този мой много много любим профил
, натъкмен в същата бордо риза, с която го видях час по-рано по новините да чете скучен доклад на партиен конгрес в Габрово, нашият мил другар сега бе разпоредил на шофьора си да паркира служебния автомобил до масата в ресторанта, специално опразнен за целта.
Втората ми любима и приятно плешива физиономия се появи по уличките на Трявна доста по-късно вечерта, а аз за една бройка да му се хвърля на врата и да го разцелувам, и единствено респектиращата осанка на жена му ме спря от подобни провинциално-фенски прояви.
Завръщането ни в хотела ни представи гледката на пищна римска оргия. "Спортистите" активно спортуваха, като бутилките, оригните, псувните и всичките аксесоарни простотии не спряха цяла нощ. Проследихме в полусън класически сцени като "Настойка за купонясване", "Потегляне за дискотека", "Връщане от дискотека за попълване на финансовите разстройства", "Завръщане в дискотеката със закани за саморазправа и бурни сексуални дейности", "Прибиране на жертвите от дискотеката", "Бурно масово драйфане в градинката на хотела". Разбира се, всички тези народни забавления ги следим с интерес от години, и какво би бил животът ни без тях, но към 4 сутринта се случи нещо, което категорично задраска хотел "Панорама" в Трявна като бъдеща наша дестинация, както и ФК "Свиленград 1921" като потенциален наш любим отбор.
8 бързи изстрела ме накараха да се изтрополя от леглото и да залегна ниско на пода, издърпвайки половинката ми да стори същото. Намирайки се на първия етаж на хотела бяхме изложени на безразборната стрелба на централния свиленградски нападател, който в този момент явно нападаше хотела и боровата горичка наоколо. Действията му предизвикаха бурен смях от страна на не по-малко вдъхновените му колеги, които му подвикнаха "Аре бе, толко не моеш да уцелиш". Не ми се мислеше какво е опитвал да уцели така нареченият спортист, но на сутринта рано багажът ни уцели багажника на Дори, ключът за стаята уцели рецепцията, а словото ми за това как подобни каубойски изпълнения по нощите не се отразяват добре на имиджа на хотела, който ги толерира, уцели слуха на рецепционистката /несигурно и съзнанието й/.
Тук е мястото да отблележим с дълбоко чувство за справедливост, че освен ФК "Свиленград", на територията на хотела се разполагаха още някои интересни животни:
Изкарахме целия следващ ден в разходки из Трявна и околността, но това което се случи съвсем ненадейно на площадчето пред моста надвечер тотално размести понятията ни за уютно тихо градче за преждевременно пенсионирани другари като нас...
Всичко започна със странно бумтене, идващо от една от тесните улички, излизащи на площада, и докато притичаме към звука да видим кой и защо е задумкал тъпаня, пред нас се заизредиха следните гледки, стартиращи с добре пременения отряд на тревненската фолклорна гордост:
...хамериканци, естествено, къде без янките...
...грузинци? Ооо, ще бъде интересно...
...Филипинци в Трявна? Да-да...
...Бразилия Бразилия Бразилия... Ако някой беше казал на П.Р.Славейков че един ден индианци ще шляпат по плочките в Трявна, дедо сигурно щеше да го тресне с тежката си десница и да го прати да си пише домашните...
...И за да подредим отново разхвърляното от филипинци и бразилци времепространство, бърза приземяваща гледка от родни фолклорни изящества...
...Естествено, фурорът беше пълен! Целият град кипеше, тревненчани, софиянци, варненци и филипинци се прегръщаха и снимаха заедно, като най-силен колорит излъчваше шаманът на филипинската танцова група, до когото и аз успях да се докопам /съдейки по снимката, той докопа мен/, пререждайки няколко баби германки:
От тук насетне ни заля феерия от звуци, движения, екзотика, и всичко това се сля със закриващите вечерта акробатики на грузинците - танцьорите им се разглобяват буквално пред очите ти по ставите си, само за да се сглобят обратно за секунди, да подскочат високо във въздуха и да извикат "ХА!". Ако не сте гледали грузински танц със саби - марш да гледате, но препоръчвам спазването на почтителна дистанция, защото по-вероятно е тупналият в краката ви отрязан палец да е вашият собствен, а не на някой от танцьорите...
Докато се концентрирате върху последните две гледки от Трявна, ще се възползвам да напредна в изложението и да нахвърлям накратко събитията, които ни сполетяха на връщане към Варна в неделя. Като че ли ми беше малко напрежението от предстоящото ми в понеделник призори препускане с Дори към Кърджали и очакващите ме там премеждия, ами и се подлъгах да насоча предницата на автомобилчето в източна посока не по главния път, а по успоредни маршрути, надявайки се на хубави гледки и интересни впечатления. Дрън-дрън. Малко след Елена, по пътя към Сливен, с промяната на населяващия тези земи етнос, се промени и процентът на китност на селата. Отклонението за /уж/ забележителния град Котел не е означено по никакъв начин, и се наложи да се върнем с 5-6 километра обратно, следвайки вещите указания на момчето от бензиностанцията, което със съжаление в очите сподели "ам пътя за Котйел е мноо злйе, що от там шминавати?". Пътят за Котел действително е зле, но разбираш това едва след като подминеш с. Кипилово и асфалът внезапно се трансформира в късчета път между огромни кратери. И така, близо 25 километра криволичещи в планината, в абсолютна тишина, никакъв знак за човешко присъствие, с няколко неприятни изключения, за които ще споделя по-долу. Дупките по "пътя" могат да служат за чудесни илюстрации в учебник по палеонтология, доколкото при внимателно заглеждане в тях невъоръженото око може да разпознае слоевете на праисторически епохи...
Съвсем праисторическа гледка внезапно ни посрещна след един завой - на закътана поляна катун цигани си бяха спретнали поселище и се занимаваха с идиличните си дейности - тичане напред-назад, викане, разчесване на кон, търкаляне по трева и подпиране на архивен москвич и съвсем малко по-модерно жигули. При звука на отчаяно катерещата и пропадащата в дупките Дори цялата тази паплач замръзна по местата си и тридесетина зяпнали погледи ни проследиха докато се скрием с бръмчене зад следващия завой. Всичко това можеше да мине в раздел "Необичайни срещи от третия вид", ако само след няколко още завоя не забелязах в огледалото за задно виждане модерното жигули да припка весело на броени метри след мен, спазвайки постоянна дистанция. Сега, ако обичате, поставете се на мое място - безлюден кофти път в планината, млад другар и млада другарка дундуркащи се в градски тип автомобилче, от което всеки момент може да се отскубне карбуратора /да речем/ от непрекъснатото друсане, тази формация преследвана от жигули с очевидна приспособеност към пътните условия и три лица с нечисти намерения и криминално минало /и настояще/ возещи се в него... Злокобното преследване продължи още десетина километра, като имах чувството че тези отзад само чакаха да направя погрешна маневра, или Дори да остане със забита предница в поредния кратер в асфалта, за да ни нападнат с бойни крясъци и да приключим земния си живот - част от нас под формата на яхния, а друга част - под формата на вторични суровини. В тези критични минути забелязах в далечината спасителния разклон за Котел и Велики Преслав, и ширналият се в двете посоки асфалт, и с тържествен вик "Майната му на Котел, да си спасяваме кожите!", вкарах педала на газта много навътре и напред и изхвърчахме на североизток. Жигулито с преследвачите ни повече не се появи...
Страхът обаче ни гонеше чак до Шумен, където радостта ни от начеващата на изток магистрала бързо бе попарена от мрачното небе и сипещите се наоколо светкавици. Няколко километра след Шумен попаднахме в ураганен порой - магистралата се превърна в река, чистачките не смогваха да отмахват водата от стъклото, бърз поглед настрани ми разкри гледката на огъващите се под 90 градуса от бурята дървета, поради което направихме както всички останали коли в този момент - отбихме вдясно, спряхме и се замолихме вятърът или реката по магистралата да не ни отнесе в дерето. Бурята не стихна поне 30 минути, когато усетих че видимостта съвсем за кратко се подобри, и реших много внимателно да се измъквам от ситуацията, с възможно всички светлини включени, като точно в този момент от мрака зад мен изскочи кола без никакви светлини и профуча край нас, като успях да мерна единствено четиримата пътници вътре и регистрационен номер започващ с ТХ, което изясни моментално ситуацията. За справка - в източна българия шофьорите с марка ТХ са това, което са за софия РК и СО. Поздравихме както си му е реда този храбър добруджански шофьор и с много притеснения и стрес от нестихващите светкавици, се измъкнахме от урагана. Магистралата беше пълна със спрели и закъсали коли, а някои от дърветата наоколо бяха прекършени... Страшничко. Варна, естествено, се излежаваше мързеливо на неделното слънце, абсолютно недосегаема за зверската буря, разиграваща се в провинцията малко по- на запад.
На следващата сутрин, в 4:30 се изстрелях за Кърджали. Събитията там протекоха ужасно динамично, и още същият следобед пътувах обратно. Слизайки от колата във Варна в понеделник късно вечерта, установих, че съм придобил походката на капитан Джак Спароу, твърдата земя не оказваше никакво въздействие върху вестибуларния ми апарат и целия се огъвах от краката, заемайки невъзможни ъгли спрямо хоризонта... Спах непробудно 12 часа.
А по-интересното от приключенията ми в Кърджали можете да видите в отделен пост, следващ по време, но предхождащ по поредност този.
Но да придвижим с пуфтене фабулата на събитията, които като че ли започнаха с революционно бягство от работното място в един жежък петъчен ден. Посока Трявна, а малко преди Велико Търново всички телефони в колата бяха изключени от притежателите им, с цел финтиране на онзи особено нагъл тип навлеци, които в петък се сещат че са изпаднали в ужасни премеждия, които чакат виртуозно разрешаване, и искат резултат най-късно в понеделник.
Както е известно, на такива граждани им казваме чао, или българския му еквивалент, който поради своята нецензурност няма да публикуваме тук, и запрашваме по тесния криволичещ път между Дряново и Трявна, който макар и кратък, е пълен с изненади като тази:
Трявна ни посреща със зеленина и слънчево настроение, както би казал нашият много любим водещ на Атлас по К1. Настанихме се в хотел "Панорама", който както подсказва името му, предлага спираща дъха гледка към покривите на Трявна и околните височини, тъкмо навреме за да видим, как над въпросните покриви се струпват с радостно пръхтене застрашителни облаци, колкото огромни, толкова и сиви. Само 10 минути по-късно пейзажът се изпълни с тътен и гърмежи и въпрос на време беше да заплющят и светкавиците. Появяването им на сцената бе като по холивудски сценарий - първо облаците скриха от очите ни тревненските покриви /а скоро след това и най-близките дървета потънаха в мъглата/, след което първата доза електричество попари сетивата ни и ни накара да се укрием навътре в хотелската стая. Дъждът естествено си запердаши както си му е реда, но ролята му бе само поддържаща - светлинното шоу продължи около 3 часа без да спре, под акомпанимента на суб-басите на нестихващи гръмотрясвици. Токът в хотела, разбира се, спря.
Огладнели от статичното електричество, опитахме да нападнем ресторанта, но рецепционистката ни въздържа от подобна необмислена постъпка с думите: "Не е много удобно да ходите там, понеже в момента се хранят спортистите...", които онагледи с крива физиономия. Тук е мястото да посочим, че Дори бе паркирана пред хотела, свряна между няколко немски автомобила с черен цвят и тъмни стъкла и два буса, а из хотела подозрително се шматкаха младежи и младежки в спортни екипи и празни погледи. Макар в този момент да ни идваше да подложим рецепционистката на няколко бързи шамара, по-късно вечерта щяхме мислено да й благодарим... Но за това след малко.
Трявна ни предложи след-дъждовния си хлад, уютни ресторантчета и много приятни хора. О да, сред хората имаше и няколко изненади. Първата от тях се появи като deus et machina със скърцане на спирачки и заковаване на 2-3 сребристи тип "СА 9999 .." автомобила на площада пред часовниковата кула. От един от тях се изтърколи този мой много много любим профил
, натъкмен в същата бордо риза, с която го видях час по-рано по новините да чете скучен доклад на партиен конгрес в Габрово, нашият мил другар сега бе разпоредил на шофьора си да паркира служебния автомобил до масата в ресторанта, специално опразнен за целта.Втората ми любима и приятно плешива физиономия се появи по уличките на Трявна доста по-късно вечерта, а аз за една бройка да му се хвърля на врата и да го разцелувам, и единствено респектиращата осанка на жена му ме спря от подобни провинциално-фенски прояви.
Завръщането ни в хотела ни представи гледката на пищна римска оргия. "Спортистите" активно спортуваха, като бутилките, оригните, псувните и всичките аксесоарни простотии не спряха цяла нощ. Проследихме в полусън класически сцени като "Настойка за купонясване", "Потегляне за дискотека", "Връщане от дискотека за попълване на финансовите разстройства", "Завръщане в дискотеката със закани за саморазправа и бурни сексуални дейности", "Прибиране на жертвите от дискотеката", "Бурно масово драйфане в градинката на хотела". Разбира се, всички тези народни забавления ги следим с интерес от години, и какво би бил животът ни без тях, но към 4 сутринта се случи нещо, което категорично задраска хотел "Панорама" в Трявна като бъдеща наша дестинация, както и ФК "Свиленград 1921" като потенциален наш любим отбор.
8 бързи изстрела ме накараха да се изтрополя от леглото и да залегна ниско на пода, издърпвайки половинката ми да стори същото. Намирайки се на първия етаж на хотела бяхме изложени на безразборната стрелба на централния свиленградски нападател, който в този момент явно нападаше хотела и боровата горичка наоколо. Действията му предизвикаха бурен смях от страна на не по-малко вдъхновените му колеги, които му подвикнаха "Аре бе, толко не моеш да уцелиш". Не ми се мислеше какво е опитвал да уцели така нареченият спортист, но на сутринта рано багажът ни уцели багажника на Дори, ключът за стаята уцели рецепцията, а словото ми за това как подобни каубойски изпълнения по нощите не се отразяват добре на имиджа на хотела, който ги толерира, уцели слуха на рецепционистката /несигурно и съзнанието й/.
Тук е мястото да отблележим с дълбоко чувство за справедливост, че освен ФК "Свиленград", на територията на хотела се разполагаха още някои интересни животни:
Изкарахме целия следващ ден в разходки из Трявна и околността, но това което се случи съвсем ненадейно на площадчето пред моста надвечер тотално размести понятията ни за уютно тихо градче за преждевременно пенсионирани другари като нас...
Всичко започна със странно бумтене, идващо от една от тесните улички, излизащи на площада, и докато притичаме към звука да видим кой и защо е задумкал тъпаня, пред нас се заизредиха следните гледки, стартиращи с добре пременения отряд на тревненската фолклорна гордост:
...хамериканци, естествено, къде без янките...
...грузинци? Ооо, ще бъде интересно...
...Филипинци в Трявна? Да-да...
...Бразилия Бразилия Бразилия... Ако някой беше казал на П.Р.Славейков че един ден индианци ще шляпат по плочките в Трявна, дедо сигурно щеше да го тресне с тежката си десница и да го прати да си пише домашните...
...И за да подредим отново разхвърляното от филипинци и бразилци времепространство, бърза приземяваща гледка от родни фолклорни изящества...
...Естествено, фурорът беше пълен! Целият град кипеше, тревненчани, софиянци, варненци и филипинци се прегръщаха и снимаха заедно, като най-силен колорит излъчваше шаманът на филипинската танцова група, до когото и аз успях да се докопам /съдейки по снимката, той докопа мен/, пререждайки няколко баби германки:
От тук насетне ни заля феерия от звуци, движения, екзотика, и всичко това се сля със закриващите вечерта акробатики на грузинците - танцьорите им се разглобяват буквално пред очите ти по ставите си, само за да се сглобят обратно за секунди, да подскочат високо във въздуха и да извикат "ХА!". Ако не сте гледали грузински танц със саби - марш да гледате, но препоръчвам спазването на почтителна дистанция, защото по-вероятно е тупналият в краката ви отрязан палец да е вашият собствен, а не на някой от танцьорите...
Докато се концентрирате върху последните две гледки от Трявна, ще се възползвам да напредна в изложението и да нахвърлям накратко събитията, които ни сполетяха на връщане към Варна в неделя. Като че ли ми беше малко напрежението от предстоящото ми в понеделник призори препускане с Дори към Кърджали и очакващите ме там премеждия, ами и се подлъгах да насоча предницата на автомобилчето в източна посока не по главния път, а по успоредни маршрути, надявайки се на хубави гледки и интересни впечатления. Дрън-дрън. Малко след Елена, по пътя към Сливен, с промяната на населяващия тези земи етнос, се промени и процентът на китност на селата. Отклонението за /уж/ забележителния град Котел не е означено по никакъв начин, и се наложи да се върнем с 5-6 километра обратно, следвайки вещите указания на момчето от бензиностанцията, което със съжаление в очите сподели "ам пътя за Котйел е мноо злйе, що от там шминавати?". Пътят за Котел действително е зле, но разбираш това едва след като подминеш с. Кипилово и асфалът внезапно се трансформира в късчета път между огромни кратери. И така, близо 25 километра криволичещи в планината, в абсолютна тишина, никакъв знак за човешко присъствие, с няколко неприятни изключения, за които ще споделя по-долу. Дупките по "пътя" могат да служат за чудесни илюстрации в учебник по палеонтология, доколкото при внимателно заглеждане в тях невъоръженото око може да разпознае слоевете на праисторически епохи...
Съвсем праисторическа гледка внезапно ни посрещна след един завой - на закътана поляна катун цигани си бяха спретнали поселище и се занимаваха с идиличните си дейности - тичане напред-назад, викане, разчесване на кон, търкаляне по трева и подпиране на архивен москвич и съвсем малко по-модерно жигули. При звука на отчаяно катерещата и пропадащата в дупките Дори цялата тази паплач замръзна по местата си и тридесетина зяпнали погледи ни проследиха докато се скрием с бръмчене зад следващия завой. Всичко това можеше да мине в раздел "Необичайни срещи от третия вид", ако само след няколко още завоя не забелязах в огледалото за задно виждане модерното жигули да припка весело на броени метри след мен, спазвайки постоянна дистанция. Сега, ако обичате, поставете се на мое място - безлюден кофти път в планината, млад другар и млада другарка дундуркащи се в градски тип автомобилче, от което всеки момент може да се отскубне карбуратора /да речем/ от непрекъснатото друсане, тази формация преследвана от жигули с очевидна приспособеност към пътните условия и три лица с нечисти намерения и криминално минало /и настояще/ возещи се в него... Злокобното преследване продължи още десетина километра, като имах чувството че тези отзад само чакаха да направя погрешна маневра, или Дори да остане със забита предница в поредния кратер в асфалта, за да ни нападнат с бойни крясъци и да приключим земния си живот - част от нас под формата на яхния, а друга част - под формата на вторични суровини. В тези критични минути забелязах в далечината спасителния разклон за Котел и Велики Преслав, и ширналият се в двете посоки асфалт, и с тържествен вик "Майната му на Котел, да си спасяваме кожите!", вкарах педала на газта много навътре и напред и изхвърчахме на североизток. Жигулито с преследвачите ни повече не се появи...
Страхът обаче ни гонеше чак до Шумен, където радостта ни от начеващата на изток магистрала бързо бе попарена от мрачното небе и сипещите се наоколо светкавици. Няколко километра след Шумен попаднахме в ураганен порой - магистралата се превърна в река, чистачките не смогваха да отмахват водата от стъклото, бърз поглед настрани ми разкри гледката на огъващите се под 90 градуса от бурята дървета, поради което направихме както всички останали коли в този момент - отбихме вдясно, спряхме и се замолихме вятърът или реката по магистралата да не ни отнесе в дерето. Бурята не стихна поне 30 минути, когато усетих че видимостта съвсем за кратко се подобри, и реших много внимателно да се измъквам от ситуацията, с възможно всички светлини включени, като точно в този момент от мрака зад мен изскочи кола без никакви светлини и профуча край нас, като успях да мерна единствено четиримата пътници вътре и регистрационен номер започващ с ТХ, което изясни моментално ситуацията. За справка - в източна българия шофьорите с марка ТХ са това, което са за софия РК и СО. Поздравихме както си му е реда този храбър добруджански шофьор и с много притеснения и стрес от нестихващите светкавици, се измъкнахме от урагана. Магистралата беше пълна със спрели и закъсали коли, а някои от дърветата наоколо бяха прекършени... Страшничко. Варна, естествено, се излежаваше мързеливо на неделното слънце, абсолютно недосегаема за зверската буря, разиграваща се в провинцията малко по- на запад.
На следващата сутрин, в 4:30 се изстрелях за Кърджали. Събитията там протекоха ужасно динамично, и още същият следобед пътувах обратно. Слизайки от колата във Варна в понеделник късно вечерта, установих, че съм придобил походката на капитан Джак Спароу, твърдата земя не оказваше никакво въздействие върху вестибуларния ми апарат и целия се огъвах от краката, заемайки невъзможни ъгли спрямо хоризонта... Спах непробудно 12 часа.
А по-интересното от приключенията ми в Кърджали можете да видите в отделен пост, следващ по време, но предхождащ по поредност този.
