Цвък!

Преди няколко дни, благодарение на Силвето, узнах за едно тълкувателно решение на Върховния съд отпреди 36 години, чието съществуване застрашава сериозно нашата мъжка сигурност, самодоволство и материално благоденствие. През 1969 г., след запитване от страна на тогавашния министър на правосъдието, Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд на НРБ се събира на по чашка коняк и печени фъстъци и произвежда един юридически кошмар, който ако в онези дни е целял запазване на социалистическия морал /кхм!/, то днес в условията на вече развит комунизъм звучи стряскащо и трябва винаги да звъни като алармен часовник в съзнанието на мъжа, излязъл вечер на лов за свежа плът. Оказва се, драги еднополовци, че противникът е снабден с мощно оръжие! Съществува реална опасност след като известен период от време сме ощастливявали с вниманието си една жена, показали сме й необятността и толерантността на мъжката душа, търпели сме магария след магария и магазин след магазин, и един ден след поредната нелогична постъпка на женското същество ако имаме непредвидливостта да проявим характер и съберем багажите й в една чанта, която да полети по стълбите надолу след притежателката си, на следващата сутрин призовкарката настойчиво да звъни на вратата ни, водейки след себе си мрак, разорение и предчувствието за подрънкващи 50 стотинки в джоба до края на живота ни.

Но нека да преминем към есенцията. Вероятно някой би ме обвинил, че публикувайки това тълкувателно решение тук, безплатно го предоставям в коварните ръце на врага. Логиката ми е друга – за да победиш, трябва да познаваш противника си.

Освен това умишлено променям идентификаторите на тълкувателното решение. Ако ще го използвате, уважаеми противнополови, направете си труда да го изкопаете от архивите.

Курсивът е мой, както и bold-ът.

С ясното съзнание, че обемните текстове правят блога отблъскващ:

Тълкувателно решение № 69 от 69.69.1969 г. по гр. д. № 69/69 г., ОСГК

Съдебна практика на ВС на НРБ - гражданска колегия, 1969 г., С., Наука и изкуство, 1970 г.

чл. 45,

чл. 52 ЗЗД

(...)

Върховният съд, ОСГК, за да се произнесе, взе предвид следното:

Съгласно чл. 45 ЗЗД всеки, който е причинил виновно вреди на другиго, е длъжен да ги поправи. За да възникне обаче основание за обезщетение при причиняване на вреди, е необходимо вредата да е резултат от противоправно и виновно поведение. Поведението е противоправно не само при нарушение на изрични законни разпоредби, но и на правилата на морала. Това е намерило израз в разпоредбата на чл. 4 ЗЗД, съгласно която гражданите не могат да упражняват правата си в противоречие с интересите на обществото. Нарушението на правилата на морала, когато е съпроводено с вреди, ни показва, че има ненадлежно упражнение на права, че субектът е излязъл вън от границите на правото, че е действал противоправно.

В случаите, когато един мъж, който, след като е обещал сериозно да встъпи в брак с една жена, не изпълни това си обещание, несъмнено жената понася накърнение в по-малка или по-голяма степен на личното си достойнство и чест. В тези случаи увредена може да бъде не само момата, а всяка жена. Касае се до увреждания от неимуществен характер, които поначало по силата на чл. 45 ЗЗД подлежат на възмездие в размер, определен съгласно чл. 52 ЗЗД, ако, разбира се, са налице и другите предпоставки на отговорността. Противоправността на поведението на мъжа се изразява в злепоставянето на увредената пред обществото и засягането на личното й достойнство и чест. За да прецени дали е възникнало основание за търсене на обезщетение за вреди от непозволено увреждане, е необходимо да се прецени и да се изследва доколко има сериозно обещание за встъпване в брак. За сериозността на обещанието може да се съди от отношенията между мъжа и жената и от другите фактически обстоятелства. За това, че такова обещание е дадено, може да се заключи от манифестиране през обществото на такова поведение и връзки между мъжа и жената, от които може да се заключи по недвусмислен начин, че те проектират да сключат брак. Обещанието за сключване на брак може да бъде дадено и формално, примерно чрез годеж, но и да не е извършен годеж, е възможно да е дадено обещание от мъжа за встъпване в брак и не във всички случаи за възникване на основание за отговорност е необходимо обещанието да е дадено формално чрез годеж. Не би могло да се приеме за сериозно случайно даденото обещание при случайна среща, в компания на почерпка и др. Без констатацията, че мъжът е дал на жената сериозно обещание за встъпване в брак и чрез него я е склонил към манифестиране на такова поведение и връзки пред обществото, от които може да се заключи по недвусмислен начин, че те проектират да сключат брак, не би могло да става въпрос за увреждане и следователно няма и вреди. Заживяването на мъжа и жената на съпружески начала е една подчертана манифестация на отношенията им, от което може да се заключи, че мъжът е дал обещание на жената да встъпи в брак с нея.

Обещанието за встъпване в брак, чрез което жената се склонява към поведение и връзки пред обществото, от което може да се заключи по недвусмислен начин, че те с мъжа проектират да сключат брак, трябва да бъде изпълнимо. Ако е имало пречки за встъпване в брак по време, когато мъжът е давал обещанието, за които жената е знаела, тя няма основание да търси обезщетение за вреди от непозволено увреждане поради несключването на брака.

За да възникне основание за отговорност за вреди от непозволено увреждане, не е необходимо във всички случаи мъжът да е действал измамливо, т. е. когато е създавал връзките си с жената, да не е имал намерение изобщо да сключва брак с нея. Обещанието за сключване на брак може да бъде дадено измамливо, т. е. още преди да създаде връзките си с жената, мъжът да не е имал сериозното намерение да встъпи в брак с нея, а да е искал само да се позабавлява с нея и да я изостави. В тези случаи има основание за търсене на обезщетение от мъжа. Но то може да бъде дадено и сериозно, когато мъжът, когато го дава, е имал намерение да го изпълни, но впоследствие неоснователно не изпълни обещанието си. И в тези случаи възниква основание за отговорност за вреди от непозволено увреждане.

Лишаването от девство само по себе си няма решаващо значение, но ако то е налице наред с другите обстоятелства, налице са основания за търсене на обезщетение от вреди от непозволено увреждане.

За да възникне основание за отговорност, отказът трябва да бъде противоправен, т. е. да е неоснователен, а не да се дължи на причини, които оправдават този отказ от житейска и морална гледна точка. Не може да се счита за неоснователен отказът, който се дължи на основания и факти, при които сключването на брак е нежелателно.

Когато поради сериозни недоразумения, болест на жената или мъжа или други субективни и обективни причини, които се разкриват след създаването на връзките и които по преценка на съда оправдават несключването на брака, мъжът не изпълни обещанието си за сключване на брак, отказът му не може да се счете за неоснователен.

За да възникне основание за търсене на обезщетение за вреди от непозволено увреждане при неоснователен отказ да се сключи брак, не е необходимо мъжът и жената да са живели съпружески. Достатъчно е да са манифестирали пред обществото такова поведение и връзки, от които може да се заключи по недвусмислен начин, че те проектират да сключат брак. Заживяването на съпружески начала е само по-подчертаната манифестация на отношенията им.

# posted by rэs @ 8:44 AM 2 comments

Както и да е, след задължителното посещаване на всичките ни роднини в околностите на дъждовен Пловдив, малко преди обяд се отправяме по Пещерското шосе към крайната ни дестинация – базата на ВМЕИ – Пловдив на Цигов Чарк. Малко след самата Пещера, в посока Батак, над нас се стоварва нещо, което ако има научно название, то би било “Ебаси Мъглата!!!”. На три метра пред муцунката на Дори видимостта е не нулева, а направо отрицателна, и ми се налага да следя ужасните завои само по двете чертички на прекъснатата маркировка в средата на платното. Естествено, бидейки пословично предпазлив и отговорен, шофирах със скорост, която позволи на няколкото преследващи ни охлюва да ни изпреварят малко преди Батак. Самият Батак преминахме неусетно, тъй като почти не видяхме града от мъглата. Пътните табели изскачаха внезапно пред колата, и ако не се движехме с 30 км/ч, сигурно изразът би бил “набивах спирачки, за да ги прочетем”. В самия Цигов Чарк табелата за почивната станция на ВМЕИ щръкна в последния момент, “влетяхме” в завоя и след около 200 метра пъплеща скорост, се озовахме сред впечатляваща борова гора и самата станция изтопуркана в нея. Като по поръчка в този момент започнаха да се сипят прословутите парцали сняг, притичахме с огромните чанти в посочената ни стая, злоупотребихме с много домашно вино за успокоение, а на сутринта се събудихме сред невероятна зимна приказка, като по шаблон.

Ентусиазирани до пределна степен, хукнахме да съберем Дидка и Митко от вилата им в посока ски-пистата, като по пътя се изявих като екваториален негър, който за пръв път в живота си вижда сняг, и живописно се изпльосках насред преспите.

Пистата, не щеш ли, се оказа “затворена”. Тук е мястото да дадем кратко описание на слабо популярната ски писта “Батак”. Както може би е нормално за всяка писта, която не се намира в Боровец, Пампорово, Банско или Витоша, и тук удобствата за средностатистическия турист са неприятно задължение на управата и персонала, изпълнявано небрежно покрай прибирането, отчитането и неотчитането на приходи. Паркингът представлява донякъде изравнена част от ливадата в долната част на пистата, където автомобилите на наглите туристи паркират директно върху калта. Така изнежения ви ентусиазиран софийски, пловдивски или варненски крак, бързащ да напусне автомобила и да се инсталира в ски-обувката, за добре дошъл се озовава до коленете в прясна и на места позамръзнала циговчаркска кал. Цяло чудо е, че паркингът все още е безплатен, но съдейки по предприемчивостта, демонстрирана покрай цялата атракция, това ще си остане още дълго отличителна окаляна черта. Длъжни сме да отбележим, че в рязък и неочакван изблик на капитализъм, незнайни батачани са изваяли двуетажна постройка за бар-ресторант, където премръзналия и изморен турист може да остави част от капитала си в замяна на топли напитки и храни. Уви, постройката изглежда служи само за част от декора, а същинското заведение се помещава в един съвсем истински ресторант-вагон, домъкнат незнайно откъде, в който се намира и единствената за пистата тоалетна, с нищо не различаваща се от тези в пътническите влакове на БДЖ. Гордо се снимах до скромно почиващата си машина за утъпкване на сняг, и се прибрахме в станцията да обърнем внимание на домашното вино.

Защо точно Цигов Чарк ли? Преимуществата на тази писта са основно две, плюс едно, добавено от мен след кратък анализ: 1) цените са от народни надолу; 2) гледката към язовир Батак докато се спускаш надолу е невероятна и различна за всеки ден; 3) за скиорче- аматьорче като мен пренаселените писти на Боровец, Пампорово, Банско или Витоша биха били по-скоро демотивиращ фактор. Да се спъвам аз през два метра с риск да ме съсече със ските си някой прелитащ наблизо нафукан столичанин с 15-годишна ски-практика зад гърба си? Да-да! Я да си стоя на село докато се науча от коя страна се държат щеките...

Poor me, още не знаех че ми предстои огромно поражение в първия сблъсък със ските. На следващата сутрин отново бяхме на уреченото място, този път “отворено”, и влетяхме като хуни в ски-гардероба. Помогнаха ми да се поставя в ски-обувките, нарамих двете дъски и двете щеки и излязох на пътеката към пистата, само за да открия, че същата е пресечена от една малка, но дълбока рекичка, образувала се от топенето на снега по върховете предишните дни. По-опитните от мен /разбирай всички останали/ нямаха никакъв проблем да прескочат със ските си въпросния водоем на път за ски пистата, затова и аз, барабар Тошко с мъжете, се щракнах в моя чифт, засилих се с два тласъка на щеките и зачаках зачислените ми ски послушно да ме преведат над гьолчето...

Секунда по-късно задникът ми се давеше в ледената вода, ските ми стърчаха и ми се хилеха от високо, обувките ми се пълнеха с вода, а ръкавиците ми приличаха на два мокри парцала, незнайно как омотали се около ръцете ми. Уважаемият читател лесно може да усети болката, които струи от настоящите редове... Озовах се в крайно незавидно положение – за пръв път инсталирал ски на краката си, трябваше да намеря начин да се измъкна от рекичката – мисия абсолютно невъзможна за един пълен ски-аматьор, изпаднал в паника и недоумение от внезапната си невъзможност да прави смислени движения със собствените си крака. Вероятно все още щях да се накисвам там, ако случайно преминаващ колега не ми подаде ръка и изкара гневящите се и зъзнещи мои телеса от неприятната ситуация. Обзе ме отчаяние, попържах като за последно всичко изпречило се пред погледа ми, най-вече хората, от които би следвало да зависи осигуряването на лек и безопасен достъп до ски-пистата. Изгубен за каузата, захвърлих всички аксесоари и в ужасно за околните вкиснато състояние се прибрах под душа в станцията. Много домашно червено вино. Точно така.

На следващата сутрин, надлежно изтрезнял и мотивиран след дълги увещавания, решително стъпих на бойното поле. С грациозен скок, доколкото ски-обувките позволяват да се демонстрират каквито и да е балетни стъпки, прелетях над рекичката /все още необрамчена с мостова конструкция/, щрак в ските и марш към “предпистието”, както го кръстих, а именно пространството за спортни инвалиди като мен, в което можех да шляпам с дъските напред назад колкото ми душа желая с крайната и поставена ми от по-опитни от мен цел “да почувствам ските като собствените си крака”. За кратко време ме обзе оптимизъм – 2 часа по-късно вече бях способен да правя несложни маневри в онази особено идиотска позиция “рало”, да се засилвам и да спирам, както и разбира се да падам в особено живописна конфигурация на крайниците. Убеден в собствените си сили и способности, смело зашляпах нагоре към ски-влек 1, обслужващ “зелената” писта. Ски-влекът на писта Батак е разделен на две – този за зелената писта и онзи за синята. Представлява мотаещи се нагоре-надолу пръчки, завършващи с оранжеви чинийки. Обясниха ми че трябва да изчакам една такава сопа, да я засиля към междукрачието си (!), където да я втъкна добре, като чинийката се озове някъде южно от задника ми, и да изчакам сложното съоръжение да ме задърпа нагоре. Pretty easy, huh? Не и за обреченият на необичайни несполуки г-н rэs. Още години наред основна тема за размисъл и дискусии на приятелски сбирки ще бъде “Защо този иначе схватлив младеж в продължение на 6 /словом: шест/ поредни опита не успя да задържи трътката си на оранжевата чинийка и не сколаса да измине с влека повече от три-четири метра преди да се стовари на снега като чувал картофи за радост на останалите чакащи пръчката-с-чинийка скиори???”. Е, сред потенциалните отговори, до които кръгът Баташка Мисъл достигна в няколкото следващи пиянски вечери, бяха леко широките ми към онзи момент ски-обувки /на следващия ден ги замених за други, които пристегнаха финото ми краче в желязна хватка/, слабия захват, който интимните ми прелести са упражнявали над желязната пръчка, евтините ръкавици, хлъзгащи се надолу по желязната пръчка /изхвърлени още същата вечер, след като ги разкъсах със зъби, сдъвках и изплюх/, международното положение и тайнствени извънземни сили, облъчващи ме откъм дъното на язовир Батак. Истината е някъде там, а фактът беше, че несмогнал да се добере до горната част на зелената писта, до края на деня бях обречен да се шматкам мрънкащ и обезсърчен в долната й част, упражнявайки до умопомрачаване завои, позиции “рало” и някои други балетни стъпки.

На следващия ден, след като се убедихме че в Батак все още градят комунизъма, се завърнахме на сцената на гореописаните драматични действия. Воден от някакво прозрение, спуснато ми свише от тайнствени гласове, натъпках краката си в един номер по-малки обувки, казах си молитвата и с боен вик се затърчах към ски-влека. Критичните три метра изминах прилепнал плътно към железния лост в особено любовна позиция, за която авторът на Кама Сутра вероятно би ми стиснал ръката в израз на възхищение. Следващите неочаквано успешни метри до върха на зелената писта изминах задъхан и адреналинен както когато скочих с бънджи от Аспаруховия мост през онова лято на 2003-та. Точно така, неочаквано и за самия мен, и за колегите скиори, заложили от предния ден 20:1 че няма да измина повече от 5 метра на пръчката-с-чинийка, се озовах запъхтян и невярващ далеч нагоре и нависоко над постиженията ми от предните трагични дни, застанах в горда стойка на победител и се втурнах надолу да демонстрирам виртуозното си чувство за превъртане във въздуха и стоварване върху снега.

Това беше и моментът на обрат в отношенията ми с този, хм, спорт. Въпрос на време беше да овладея още няколко смъртоносни техники със ските и да се озова на върха на стръмната писта /влек номер 2, никакъв проблем с него/, от където не ужасяващата стръмнина, а магнетичната гледка към язовир Батак спира дъха и те кара да се разколебаеш да се спускаш изобщо.

Израз на ненужно самохвалство би било да споменавам, че обучих още две невинни души на тънкостите в овладяването на двете летви под краката в следващите дни, в промеждутъците между мълниеносните ми спускания сред пръски сняг и свистене надолу по склона. Обзе ме нечуван алтруизъм и като цяло батерийките ми бяха в процес на презареждане с нещо, което едва ли професионалните ми терзания скоро ще изчерпат. В изблик на това усещане, както и като някакво смътно предчувствие за надвисналия дзен, открих страхотни подаръци за близки за мен хора, който скоро ще полетят към тях.

Връщането към цивилизацията беше като напускане на царството на онази шаврантия, Снежната кралица. Пътят Батак-Пещера, и без друго стряскащо завоест, беше заледен и ограден от зловещи и огромни ледени висулки,

както и опесъчен по онзи толкова характерен за тукашните ширини способ, включващ архивен ЗиЛ с купчина пясък и иначе безработен ром с лопата в каросерията, който с плавни движения и съобразно вътрешното си усещане за хармония и естетика рисува нежни дъги по леда на асфалта... веднъж на всеки 5 метра, that is.

Няколкото часа в Пловдив, както винаги, са изпълнени с дзен.

Снимката говори сама за себе си. Трудно се отлепям от този град, трудно...

Завръщането във Варна е ясно, завръщането към комуникациите и социума не е толкова ясно. Предстои ми трудна седмица на attach-ване към света, който изоставих на 2-ри януари, и който изглежда в мое отсъствие с облекчение се е обогатил със стотици събития, за които не знам и гранулка. Wish me luck, аз пък обещавам да не губя това, което си донесох от Родопите.

# posted by rэs @ 8:09 PM 8 comments